Девет слона
Стефан Икога е от София и, ако всичко е наред, смята да умре някъде наоколо. Пише поезия и реклама, и му липсва да му се играе на жмичка.“
1.
Слон под слон, подслон
и всеки върху другия.
Раменете на гигантите
са тесни за краката им.
9 слона си говорят помежду
си за изкуството,
каквото го сънуват.
За града, какъвто ще го счупим,
ако не запомним точно
как и колко се е случило.
И не напишем в тефтера,
по стените и изобщо,
че сме в този град
нарочно и да мръднем
ще е трудно.
2.
„Не съм дебел!“
си казал най-дебелият от всички слонове.
И почнал да ръфа от старите сгради,
да вкарва влага в стените им,
да отваря голи тухлите,
да патинясва благородното,
да ръждясва желязото,
да не работи кранчето,
да падат улуците,
да се счупят капчуците.
Снимайте, преди да е паднало всичко,
което смe помнили някога.
И после не гледай в снимката.
Срамно е.
Слонът е гол на нея.
3.
Зад всичко, което се
вижда, живее
невидима сила.
Която се смее.
Хоботът ѝ гордо
е вдигнат, свири.
Фанфари, които
ни викат.
Да видим това,
което мъждука,
да бръкнем там,
където бълбука.
Да създадем
отново, каквото
ни липсва.
Да бъдем града,
който измислим.
4.
Постъпките на слона
Стъпка, постъпка,
засрамени няма,
красотата е скрита
в квартала на мама.
Сгазен от шофьорите
на ежедневие,
пропускащите дребното,
създаващите мнение.
Бивша джунгла,
а сега – предверие
на бъдеще, в което
сме забравили.
Какво било е
и дори какво е.
Добре че има
кой да ни напомни.
По улиците ни е пълно с отпечатъци
от всички минали епохи.
Отпечатъци от стъпките на слонове,
които са минавали от тук за малко,
но са взели, че останали завинаги.
5.
През девет слона в десети –
ще бягаме.
Докато в огледалата на пейките,
по които сме лягали,
катерушките,
от които сме падали,
парапетите,
които прегръщахме
и поетите,
на които не вярваме –
не познаем себе си.
Докато не си разкажем случките,
и не посочим с пръст изкуството,
виновните, и не построим
площадка за децата си,
за коленете им,
да си разхождат бъдещето
кучето, духът на времето
Докато не изчистим мръсното.
И не отсеем вечното
от тленното.
Ще бъдем точно тук
и няма да помръднем никога.
През девет слона
в десети ще избягаме.
Така ще пише в книгата.
6.
Слонът в стаята не иска да си тръгне.
Ушите му са административни пречки,
хоботът му е леля на гише,
очите му – изгубени надежди –
челото му е „беше по-добре“.
Слонът в стаята не иска да се мръдне.
Краката му – конкурси нагласени,
опашката му имала талант,
коремът – с министерството проблеми
не ще да мръдне – и до там.
Слонът в стаята е лично наш провал.
Проблемите са в нашия квартал,
в който сме превърнали
изкуството в нещо средно
между бюрокрация и карнавал.
7.
Изкуството живее между сградите.
Няма рамка, няма спирка,
има всичко, което иска.
Вярва в хора, плаче цветно,
думите му са известни,
силата му е полезна,
миналото му си струва,
може да го купиш,
но не се купува.
Изкуството е памет,
но без паметник,
живо доказателство
за смисъла.
Диша, редом с птиците,
не диша заедно с камъните,
движи всеки опит за посока,
скача в пръстите на младите,
и те рисуват го зад блока,
рискуват и му пият сока.
Изкуството е някъде наоколо,
стига ти да имаш поглед,
стига да оголиш сетивата си,
за да го видиш как
на нищо не прилича.
И да го обичаш.
8.
Слоновете нямат пера.
Не са се преброили.
Не им личи, че са огромни.
Не се срещат често.
Тихи са.
Хоботите им, посадени
в кашпите на Народния.
Неудобни за сядане,
недобро производство.
Изобщо.
Не са в стройни редици.
До един – на ръба.
Застинали са, даже не дишат,
за да не свърши светът.
Пишат.
Не си подават ръка,
ядат от боклука на хората
и го превръщат в изкуство,
което лекува умората.
Толкова.
Грамадно нищо особено. Безнегонеможене.
Като видиш слон – благодари му.
Те обичат да не са невидими.
Нито отминали.
9.
Пешеходци, публика,
неподозирани възможности
за бъдещо общуване.
Градът, площадите му
и крайпътното,
са храмове на
всичко мътно тук.
На всяка форма
на живот, която
сблъсква се
със всяка форма
на изкуство.
Какво си казваме,
ако решим
да се пропуснем?
Не прочетем ли
на плакат или в очи,
че всичко ще се нареди
и няма тишината да допуснем.